петък, 15 май 2009 г.

Съществуването на материята ...сигурни ли сте ?


Съществуването на материята ...сигурни ли сте ?

„Различният начин на мислене, създава по- голяма вероятност да се доближим до истината ! ” Rockbul

Ние толкова сме привикнали с предположенията за реалното съществуване на материята, че никога не се замисляме дали тя наистина съществува, или е просто една представа в нашият мозък. Съвременната наука унищожава този предразсъдък и разкрива една много важна и внушителна действителност. Цялата информация, която притежаваме за света, в който живеем, ни се предава от нашите пет сетива. Светът, който ние познаваме, се състои от онова, което окото ни вижда, ръката ни усеща, носът ни помирисва, езикът ни вкусва и ухото ни чува. Ние никога не сме си помисляли, че “външният свят” може да бъде нещо по-различно от това, което нашите сетива ни представят, тъй като ние сме зависими от тези сетива още от деня на раждането си. Представата ни за “външния свят“, оформена в нашия мозък, е само отговор, сътворен в мозъците ни от електрически сигнали. Червеният цвят на ябълката, твърдостта на дървото, нещо повече - вашата майка, баща, семейство и всичко онова, което притежавате, вашата къща, работа, са съставени единствено от електрически сигнали в мозъка ви.

Как виждаме, чуваме и усещаме ?

Светлинните снопове (фотони), които пътуват от даден предмет до окото, преминават през лещата намираща се в предната част на окото, там се пречупват и попадат в обърнат вид върху ретината, намираща се в задната част на окото. Тук отразилата се светлина се превръща в електрически сигнали, които се препращат по очните нерви в едно малко, намиращо се в задната част на мозъка място, наречено зрителен център. Електрическият сигнал се възприема от този мозъчен център като образ. Действието на виждане всъщност се извършва в това малко място, намиращо се в задната част на мозъка, което е съвършено тъмно и напълно изолирано от светлина. Когато кажем, че “ние виждаме“, ние всъщност виждаме последиците от импулсите, които достигат окото ни и са индуцирани в мозъка ни, след като са се превърнали в електрически сигнали. Ето така, когато кажем “ние виждаме“, ние всъщност възприемаме електрическите сигнали в нашия мозък , който е изолиран от светлина, неговата вътрешност е абсолютно тъмна. Мозъкът не осъществява контакт със самата светлина. В черепната ни кутия е абсолютно тъмно!

Чуването става по същия начин. Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка, като ги превръща в електрически сигнали. Точно както при окото, действието чуване завършва в слуховия център в мозъка. Мозъкът е изолиран от шум, точно както е изолиран от светлина. Следователно без значение колко шумно е навън, във вътрешността на мозъка е напълно тихо. Въпреки всичко обаче дори и най-неуловимите звуци се възприемат от мозъка. Това става толкова прецизно, че ухото на един здрав човек може да чува всичко без никакви атмосферни шумове или смущения. Във вашия мозък, който е изолиран от шум, вие слушате симфонии на оркестри, чувате всички шумове от едно претъпкано място и възприемате всички звуци с широка честота, обхващаща от шумолене на лист до бръмчене на реактивен самолет. Ако нивото на звука в мозъка ви обаче в този момент бъде измервано с чувствителен уред, ще видите, че там преобладава пълна тишина.
Нашето възприятие за миризма се образува по подобен начин. Летливите молекули, отделяни от неща като ванилия или роза, достигат рецепторите на деликатните косъмчета в епителната област на носа и биват въвлечени във взаимодействие. Това взаимодействие се препраща към мозъка под формата на електрически сигнали и се възприемат като миризма. Всичко, което миришем, било то лошо или хубаво, не е нищо друго освен възприетите от мозъка взаимодействия на летливите молекули, след като са били превърнати в електрически сигнали. Вие възприемате аромата на парфюм, цвете, храна, която харесвате, или други миризми, които харесвате или не, във вашия мозък. Самите молекули не достигат до мозъка. Точно както със звука и образа това, което достига до мозъка ви, са само електрически сигнали. С други думи, всички миризми, които вие от самото ви раждане смятате, че принадлежат на външни предмети, са просто електрически сигнали, които чувствате чрез сетивните си органи.

Подобно, съществуват четири различни вида химични рецептори в езика на човека. Те се отнасят към вкусове като солено, сладко, кисело и горчиво. Нашите вкусови рецептори превръщат тези възприятия в електрически сигнали след верига от химични процеси и ги препращат към мозъка. Тези сигнали се възприемат от мозъка като вкус. Вкусът, който усещате, когато ядете парче шоколад или плод, който обичате, е интерпретация на електрическите сигнали от мозъка.

Вие никога не можете да достигнете до някой от външните предмети, не можете да видите, помиришете или усетите вкуса на самия шоколад. Например, ако вкусовите нерви, които отвеждат до вашия мозък, бъдат прекъснати, то тогава нищо, което ядете в този момент, не би достигнало мозъка ви и вие напълно ще загубите вашето вкусово усещане.

Нашето осезание не е по-различно от това на другите. Когато докоснем предмет, цялата информация, която би ни помогнала да разпознаем външния свят и предметите, се препраща към мозъка чрез сетивните нерви по кожата. Чувството за докосване се формира в нашия мозък. Противно на общото вярване, мястото, където ние възприемаме осезанието, не са върховете на пръстите ни или кожата, а центърът за осезание в нашия мозък. В резултат на преценката на мозъка от електрическите симулации, идващи от предметите към него, ние изпитваме различни усещания, отнасящи се до тези предмети, като твърдост, мекота или топлина и студенина. От тези симулации ние получаваме всички детайли, които ни помагат да разпознаем един предмет. Не можем да изследваме например дали един лимон наистина съществува, или не, или как е започнал да съществува. Лимонът се състои от вкус, почувстван от езика, миризма, усетена от носа, цвят и форма, възприети чрез окото, и единствено тези негови характеристики могат да бъдат предмет на изследване и оценка. Науката явно с тези нейни подходи не може да разбере и опише реалният ( доколкото можем да говорим за реалност ) физическия свят. Всички заобикалящи ни предмети са събрани възприятия като зрение, слух и осезание. Преработвайки данните в зрителния и в останалите сетивни центрове, през целия ни живот нашият мозък е поставен не срещу “оригинала“ на материята, съществуваща извън нас, а по-скоро срещу копието в нашия мозък. Ние обаче се заблуждаваме, че тези копия са истинската материя извън нас. Нямаме други средства за възприятие просто, но имаме мозък и съзнание за да се опитаме да си задаваме правилните въпроси, за да получим и правилните отговори.

Всичко, което виждаме, докосваме, чуваме и възприемаме като “ материя “ – “ светът “ и “ вселената “, не са нищо друго освен електрически сигнали, намиращи се в мозъка ни. През целият ни живот тези сигнали са преработвани от нашият мозъка и ние живеем, без да осъзнаваме, че грешим, като си мислим, че тези са оригиналните версии на материята, съществуваща във “ външния свят “. Ние сме заблудени, защото никога не можем да достигнем до самата материя чрез средствата на нашите сетива. Във “ външния свят “ няма цветове. Нито ябълката е червена, нито небето е синьо, нито пък дърветата – зелени. Те са такива, каквито са просто защото ние ги възприемаме като такива. “Външният свят“ зависи изцяло от този, който възприема. Дори най-малкият дефект в ретината на окото предизвиква далтонизъм. Някои хора виждат синьото като зелено, други червеното като синьо, а трети пък виждат всички цветове като различни тонове от сиво. Именно за това няма никакво значение дали предметът отвън е цветен или не. В заключение, причината, поради която виждаме предметите цветни, не е защото те са цветни или защото имат независимо материално съществуване извън нас. Истината за материята е, че всички качества, които ние приписваме на предметите, са по-скоро вътре в нас, а не във “външния свят“. Следователно какво остава за “външния свят“?

Дали съществуването на външен свят е задължително ?

Досега говорим за “ външен свят “ и свят от възприятия, формиран в мозъка ни, като последният е този, който ние осъзнаваме. Но как бихме могли да бъдем сигурни, че един такъв свят наистина съществува при положение, че никога не бихме могли да достигнем “ външния свят “ ? Единственият свят, който наистина съществува за нас, е светът на възприятията ни. Единственият свят, за който ние знаем, е този, който съществува в нашия мозък: този, който е проектиран, озвучен и оживен там, с една дума, този, който е сътворен в мозъка ни. Това е единственият свят, в който бихме могли да бъдем сигурни. Ние никога не можем да докажем, че възприятията, които наблюдаваме в мозъка, ни имат материални корелати. Тези възприятия спокойно могат да идват от представете си ...“ изкуствен “ източник.

Нека си представим един компютър, в чиято памет могат да бъдат записани всички електрически сигнали. Първо, нека препратим всички данни, свързани със средата (включително и телесния образ). Второ, нека си представим, че бихте могли да поддържате вашия мозък жив извън тялото си ?! И най-накрая, нека свържем компютъра към мозъка посредствам кабел или „ Уаерлес”, които ще функционират като нерви и ще изпращат презаписаната информация до мозъка. В това положение вие ще се чувствате като че ли живеете в тази изкуствено създадена среда. Например вие лесно бихте повярвали, че карате бързо на магистрала. И никога не бихте разбрали, че сте съставени единствено от един мозък. Това е така, защото това, което е необходимо, за да се създаде един свят в мозъка ви, не е съществуването на действителен свят, а по-скоро наличието на информатика за усещания ни. Не е чак толкова невероятно предположението , че тези усещания могат да идват от някакъв външен източник .

В тази връзка видният учен философ Bertrand Russell пише:

“Що се отнася до осезанието, когато натиснем камък с пръстите си, това всъщност е електрическо смущение на електроните и протоните във върховете на пръстите ни, което според съвременната физика е образувано чрез близостта на електроните и протоните в камъка. Ако същото смущение във върховете на пръстите ни бива породено по някакъв друг начин, то ние ще имаме същото чувство, въпреки че няма да има камък.“

В действителност за нас е много лесно да бъдем заблудени във възприятия , които смятаме за реални, без да имат някакъв съответстващ им материал. Ние често изпитваме това чувство в сънищата си. В нашите сънища преживяваме случки, виждаме хора, предмети и места, които изглеждат напълно реални. Те обаче не са нищо друго, освен възприятия. Няма съществена разлика между съня и “действителния живот“, и двете се случват само и единствено в мозъка.


Кой е този или това дето възприема?

Ако всички физически събития, които познаваме са вътрешни възприятия, то какво да кажем за нашия мозък? Тъй като мозъкът ни е част от физическия свят подобно на ръцете ни, краката ни или който и да било друг предмет, той също би трябвало да е възприятие като всички останали предмети.

Ще се опитам да поясня . Нека си представим, че в мозъка си виждаме някакъв сън. В съня ние ще имаме въображаемо тяло, въображаема ръка, въображаемо око и въображаем мозък. Ако по време на съня си бъдем попитани: “къде виждаме?”, ние бихме отговорили в мозъка си . Всъщност няма друг мозък, за който да говорим, освен въображаема глава и въображаем наш мозък. Този, който вижда образите, не е въображаемият ни мозък от съня, а нещо друго, което за сега ни е трудно да си представим и разберем. Виждаме, че няма физическо разграничение в мозъка ни между мястото на съня и мястото, което наричаме истински живот. Няма логика да си задаваме въпроса, коя част от мозъка сънува ( предава) и коя част от мозъка възприема сънуваното .

Следователно когато в мястото, което наричаме истински живот, ни бъде зададен горният въпрос “ къде виждаш ? ” , то би било също толкова безсмислено да отговорим “ в мозъка ми “ както в примера по-горе. И в двата случая нещото, което вижда и възприема, не е мозъкът ни , който в крайна сметка си е само едно парче пихтиеста материя- месо.

Когато мозъкът бъде анализиран, се вижда, че в него няма нищо освен липиди и протеинови молекули, които съществуват също и в много други живи организми. Това означава, че в парчето пихтиеста материя , което ние наричаме “мозък“, няма нищо, с което да се наблюдават образи, да представлява съзнание или да сътворява съществото, което наричаме “себе си“. Съществува едно изкушение, което трябва да бъде избегнато, а именно да кажем, че очите създават картини в мозъка. Картината в мозъка предполага нуждата от някакъв вид вътрешно око, което да я вижда – но това от своя страна би създало необходимостта от друго око, което да види неговата картина ... и т.н. до един безкраен регрес на очи и картини. Това е абсурдно.

На кой принадлежи “ вътрешното око “, което вижда, което възприема онова, което вижда и въздейства?

Атомите ли са тези, които виждат тези образи? Слепите, глухите и безсъзнателни атоми? Защо някои атоми ( при човека) притежават тези качества, а други не ( при въглищата) ? Дали нашите действия като мислене, разбиране, помнете, изпитването на удоволствие, на нещастие и всички останали се състоят от електрохимични реакции между тези атоми?

Ясно е, че не можем да търсим воля и съзнание в атoмите. Ясно е, че нещото, което вижда, чува и чувства, е нещо свръхестествено далечно от нашето ( човешкото) възприятие и логика . За ваше съжаление ( господа научници) обаче е факт, че нещото съществува, управлява и зарежда с необходимата информация цялото това чудо, което ни заобикаля и не ни дава мира за да го опознаем и да заживеем в хармония с всичките закони на Вселената .

Това нещо е “ душата ”.

Утре продължаваме лудите размисли за различните хора, които искат да се докоснат до по- вероятната истина !

Няма коментари:

Публикуване на коментар